Some news come like hurricane [ Astrid Olsen]

Запознаха се случайно, неволно погледите им се спряха един в друг, ако знаеха че така ще стане, ако знаеха че ще могат да изпитат такива силни чувства, ако знаеха че така ще боли, надали щяха да се впуснат в това, което сега Екатерина се опитваше да се отдалечи. Когато душата ти се измъчва и жадува за капка съчувствие, за малко подкрепа, за приятелска ръка, която да те вдигне от земята, тогава разбираш колко си сам, колко боли, колко си грешен никой да не ти вярва. Затваряш се в себе си, обръщаш гръб на света и нищо друго не те интересува, само онзи, който ти дава наркотика, жизнено необходим за душата ти. Затваряш се в своя свят, главен актьор си на собствения си филм, мечтаеш с отворени очи и не осъзнаваш, че правиш грешка след грешка.
Знаеше, че в момента, той бе онзи забранен плод, който тя не трябваше да опитва, но се подмваше ... Не вярваше в любовта, не вярваше, че може да я сполети, след като тя не желае, затова се впусна без да мисли, че може да боли. Но сега я болеше, болеше я че го бе предала по този начин, а той.. той бе затворник на собствената си ярост, дори да не бе виновен.

„Любовта боли, щом е в закъсняло време. Помни, миличка, че времето е всичко, което имате вие с двамата, само то ще затвори всички рани, ще ви накара да забравите за момент какви сте били. И ще изплуват винаги спомените, онези красиви моменти, за които ще мечтаете щом останете сами, които ще ви крепят щом се срещнете и се наложи да се правите на непознати. Ще бъде трудно - знай, но ще се справите - знам!” беше казал баща й щом бе разбрал какво точно прави тя. Но тя не искаше нищо от това, никога не бе искала да се стига до всичко това, не бе искала нито развод нито проблеми .. а сега всичко й бе в повече, любовта на живота й отново бе затворен някъде.. където се държаха с него като луд какъвто определено не беше. И тя го знаеше.

Искаше й се да забрави всичко... как си говореха с очи, как се страхуваха от думите... как се пазеха един от друг, от света и любовта... как тичаха един към друг, когато останеха сами... Но Астрид не искаше това, не искаше да забрави нищо от това, което имаха. И дори сега да отиваше при него с доументите това я разкъсваше вътрешно. Дали щеше да я чака, дали в дългите красиви нощи ще мисли за нея, както й каза ще имам място в сърцето му завинаги.... За момент се замисли, че трябваше също да бъда пак онова момиче, отново трябва да издигне студените кристални стени - вход към нейната душа...

Знаеше, че ще бъдат пак заедно напук на всички правила, и вече няма да се интересуват от света, няма да се чувстват виновни, че правят грешка като са заедно, никой няма да им пречи, няма да се страхуват да кажат "Обичам те" на глас – Само трябваше да повярва, това не е клише! Обещаваше си сякаш не само на себе си, но и на него. Вървейки към входа на лудницата.Не знаеше, как той се бе озовал тук, но вярваше с цялото си сърце, че Рийс не е луд, просто ядосан, но не и луд. Нямаше как да бъде луд. Не днес, не вчера, никога, не бе бил луд. Може би лесно се палеше, но лудостта му граничеше с нормалната. Вървеше и мислеше всичко това, сякаш мислите бяха изпили съзнанието й, държеше жълтия пакет в ръката си, и не спираше държеше главата си високо вдигната така както трябваше да бъде, така както винаги е била силна, въпреки всичко, въпреки всички. Въздъхна и се спря на голямата дървена врата „ Психиатрична клиника ” ‘ имаше надпис над вратата, а тя пое въдух необходим за белите й дробове, колко време месец? Не се бяха виждали искаше й се малко или много ... Прекрачи прага отваряйки голямата дървена порта и влезна вътре, това което видя през голята стъклена прреграда бяха една камара разхождащи се луди хора, кой си блъскаше главата в стената, кой размяташе ръцете си.. но тя знаеше, че Рийс не е такъв, не можеше да бъде.
-Идвам да видя Рийс Вилега. – жената я погледна и повдигна въпросително вежди. Астрид и се усмихна спокойно подавайки й документите си .
-Аз съм прото приятелка – призна тихичко тя, а жената като, че ли я гледаше осъдително. Астрид извъртя очи и прехапа леко устната си като тръгна след жената, която отвори стъклената врата пред тях. Продължи по коридора, в който всеки издаваше различни звуци, докато не стигна до една от стаите.
Отвори вратата и се провикна давайки път на Астрид да влезне.
-Вилега имаш посетител. – заяви му тя. – Ако има проблеми паник бутона е ей тук

Беше толкова жалко, цялата тази картина пред очите й. Поклати глава и въздъха, със сигурност нямаше да е радостен, когато разбереше за какво точно бе дошла. Да болеше я, но все още мислеше, че гнева му е по – силен от всичко останало.
-Вторник.. – прошепна тя, като поклати отново главата си извръщайки я към него. – Един месец... – в който ужасно много ми липсваш.. довърши на ум, не смеейки да го изрече на глас, не смееше по – простата причина, че я бе страх от истината, а истината бе, че тя не можеше да живее без него, но се опитваше да го отрича, да приеме, че най – скъпото й я бе лъгало точно както родителите им бяха направили.
-Как си, Рийс?– попита нежно тя, въпреки че знаеше, че той бе съвсем наред и не му имаше нищо. Просто не знаеше, защо го държат тук.

И гледайки го, сякаш света й спря, сърцето й затуптя бурно, тежко и неспирно

- Хей, аз съм тук. Не ме ли чуваш, за Бога?
Туп-туп-туп...

- Нима си още там? Нима още си живо? Как издържаш на всичко това? Не те ли боли при всеки удар? Способно ли си още да обичаш, да чувстваш? Ти, скъпо мое, получи ли нещо? Усети ли нещо ?
И въпреки всичко, което ти причиних, кажи ми, Сърце, ти никога не лъжеш. Съжалявам за всичко.

- Тук съм, защото имаш нужда от мен. Именно ти поддържаш живота ми и не ми позволяваш да умра. Силата ти ми помага да продължавам да дишам след всеки удар и да издържам, без да се предавам. Никога няма да спра да чувствам и обичам. Дори и сега да мислиш, че не е така - така е. Ще видиш, че това е просто един период, който ще отмине. И знай, получих нещо, получих много дори. Всичко ме научи, че колкото и силно да бия, ако някъде някое друго сърце не бие по същия начин за мен, няма смисъл. Успях да разбера, че обичта към Любимия е безкрайна и че именно тя е тази, която може да ме излекува.
А твоята сила... тя също е безкрайна. Благодаря, че успя да ме запазиш. Не си мисли, че си позволила да ме разбият. Е, вярно, че се понараних малко, но ще мине...
Ти имаш способността да ме излекуваш. Можеш да го направиш сама, но просто ще ти е нужно малко повече време. Не се предавай. Аз вярвам в теб!...
Туп-туп-туп...


- Благодаря, че вярваш в мен, след като самата аз отдавна не вярвам. Благодаря, че ми доказа, че все още си цяло. Благодаря ти, Сърце!...




И Астрид отвори очи, отиде до прозореца, погледна към небето, усмихна се и каза:
- Радвам се, че този път избрах да пропусна бурята. Сега виждам единствената следа от нея - дъгата! Но кажи ми, Рийс... Как се отнасят с теб, как издържаш, когато и аз и ти знаем, че си съвсем наред.