And it's a sad sad world when a boy will break a man just because he can...

На стълбите пред бившият пансион се бе образувала рядка тълпа от младежи в бели облекла, които си бъбреха спокойно покрай високите, римски колони, обрасли с бръшлян.
Адориан ги подмина, като поздрави няколко от момичетата, с които се бе запознал по-рано днес в столовата на гимназията. Беше странно да се преструва на ученик, особено на такъв, в нормално, скучно училище като ривърдейлското.  Той бе завършил с отличие и почести Парижката Балетна академия преди цели две години, а Училището за Тъмни изкуства "Маркиз Дьо Сад" в Парижките катакомби се бе отървало от него преди цели 3 лета.
Да бъде нормален, безцветен, податлив не бе в природата му, но щеше да играе тази роля, щеше да я изтанцува като болезнено, ревниво танго.

- Тук съм за беседата. - рече той на червенокосата къдравелка на вратата, която раздаваше диплянки, препречвайки пътя към залата.
- Госпожа Купър ме покани лично. - добави Адориан и девойката кимна с усмивка, пропускайки го.
В тъмната зала имаше още двама-трима човека, всичките видимо по-възрастни от него, които стояха в полукръг около централната фигура в утробата на помещението. Гарел придърпа един стол и се присъедини.

Нощите се бяха превърнали в дни, а дните в нощи. Едгар никога не бе приемал себе си за нощна птица, предпочиташе спокойствието на деня, слънчевите лъчи и птичите песни в късните следобеди, вместо шума на колите през нощта и лунната светлина процеждаща се измежду завесите докато се опитваш да спиш. И въпреки това някак си беше обърнал ежедневието си, и докато нощите прекарваше в изкусителната компания на някоя добра книга, то дните му се превръщаха в борба да задържи клепачите си отворени и съзнанието си будно.
Опитваше се да фокусира хората пред себе си, докато тялото му бавно се предаваше под умората на поредната безсънна нощ. Ако не друго, то поне почти беше приключил с философската книга от миналата седмица и дори сериозно обмисляше да я предложи на останалите "фермери" като едно пречистващо четиво. Всички налични богове бяха свидетели, че повечето му последователи имаха сериозна нужда да се изповядат, но кой пък бе той че да съди чуждите грехове?

Погледа му се отклони от Ейдриън, който въодушевено говореше за нещо, но какво бе то самият Ед нямаше никаква идея, привлечен беше от неприятно суркане на стол по пода, а по-късно и от обекта който зае мястото си сред тях. Младо момче, на не повече от двадесет години, чието лице щеше да запомни ако беше виждал в редиците си преди.
- Смея да твърдя, че познавам всички в групата лично, но ето че явно съм грешил - Едгар обърна се към новодошлия, а мекият тон на гласа му възцари тишина в останалите възрастни мъже, която граничеше с неудобство.

Сега вече разбираше защо фермата има толкова почитатели, особено измежду редиците на самотните майки, които с лопата да ги ринеш в Ривърдейл. Едгар беше като шоколадов бонбон в кутия с лукчета и това моментално промени плана, зародил се в главата на Адориан седмици по-рано.
Винаги си бе представял лидера на сектатата като ниско, набито копие на Чарлс Менсън, с кал по лицето, навити до лакътя ръкави на шарена хипи тениска и налудничав поглед. Но не всички изненади бяха, дори за традиционалист като него, който обичаше да държи правия път на предначертаната си идея.

- Госпожа Купър ме покани. - отговори тъмнокосия, придържайки се максимално до истината. Всъщност, той сам се бе наврял в лицето на Алис и я бе погледнал с големите си, карамелени очи, пълни с агонията, завещана му по рождение. А Фермата търсеше точно такива хора - изгубени, сломени, та защо да не се възползва?!

Алис Купър.
Не чак толкова дългогодишна представителка на фермата, но определено един изключително интересен индивид. Едгар не се шегуваше когато казваше, че познава добре всички - знаеше силните и слабите им страни, знаеше за всички демони, които живеят в тях, за всички несгоди, които са преживяли. Благият му характер и излъчване, което крещеше "довери ми се" не веднъж бяха отваряли врати по пътя му и може би именно заради това беше стигнал до тук.
Кимна няколко пъти сетне погледна към възрастните мъже, чиито погледи се местеха между него и момчето, с нескрито любопитство.
- Господа, беседата ще започне след десет минутки, бихте ли ме оставали насаме с младият господин? - говореше с мек тон, гласът му беше напевен като песен, привличаше те нежният тембър и простотата, с която се изразяваше. Мъжете кимнаха един след друг, сетне като покорни кученца се изнизаха през двойната врата в другия край на помещението и едва тогава русокосият мъж върна погледа си върху новодошлия.

- Бих искал да знам защо Алис е решила, че се нуждаеш от нашата помощ, но преди това би било хубаво да разбера името ти.

Едно простичко име можеше да отвори толкова много врати.
Алис беше като адвокат на сатаната, дясната ръка на Едгар - вярваща, отдадена, устремена да набере нови членове. Кой можеше да я вини, бе изгубила толкова много, бе преживяла още повече. Евърневър й вярваше безрезервно, и ако не беше устата й дъщеря, Бети, която си вреше носа в най-дълбоките блата на човешките истории, идеалният портрет на захабено, счупено семейство Купър щеше да се нареди чудесно като мостреник на Фермата.

- Бях запленен от идеята за комунален живот. А и дочух, че сте прекрасно рамо, за човек, който си няма никого на света. Аз съм Адориан, между другото. Наскоро дойдох в града. Родителите ми ме изоставиха на грижите на пансион, когато бях още на четири. Имам брат, когото не познавам. Повече от всичко се нуждая от среда, място, където да се почувствам наистина сред свои.