Stars are only visible in darkness.

Ненавиждаше пролетта.
Но нима можеше да е другояче, след като беше отраснала така далеч? Стъклено сините ѝ очи обхващаха цялата гледка с ненавист. Навсякъде малки и нежни цветя подаваха цветовете си, готови да поемат своята първа глътка въздух. Поклати глава неодобрително. Не, че мразеше живота. Дори напротив. Ала Емалин беше свикнала със студения и суров климат на Скандинавските страни.
Отвори прозорците широко, спускайки очи към Астрей. Талисманът й представляваше чисто черен гарван; още една причина да изпитва носталгия към своя предишен дом.
Но Емалин не можеше да се прибере у дома. Не и след онова, което беше сторила на сборището си. Беше принудена да живее като бегълка, защото обратното би означавало сигурна смърт. Такава, каквато те искаха да й причинят още преди тя да ги предаде. Трябваше им само причина, за да пожелаят живота ѝ, нали така? Само една малка причина, която да ги подтикне към жестокост.
Уолш оцеляваше винаги. На всяка цена. Без значение кого трябваше да жертва в процеса на оцеляването й. Нима това не я беше спасявало в последните четири години?
-Kom hit, min død. -Прошепна с изненадваща нежност към талисмана си. Ела тук, моя Смърт. Астрей разпери криле и прекоси разстоянието помежду им сякаш за един миг. Пръстите на вещицата погалиха катранените пера на птицата. Само секунда по-късно му подаде късове месо, които той погълна лакомо.
-Само аз и ти сме, Астрей. Само аз и ти срещу света.

***4 years ago***

Знаеше какво планират. Беше чула разговори и шепоти в мрака. Тази година щеше да се проведе поредния фестивал, който изискваше дар към боговете. Боговете, в които Емалин така и не вярваше, но често се налагаше да държи острия си език зад зъбите. Вярата, граничеща с фанатизъм беше опасно нещо и Уолш нямаше желание да тества докъде щеше да стигне тяхната. Родителите ѝ бяха заклеймени като предатели още след нейното раждане, ала сборището не желаело да загуби още един член. И са я задържали, вярвайки, че ще могат да възпитат любовта към боговете в ума й.
Днес знаеше, че не са успели.
Днес знаеше, че трябва да се махне от това проклето място, преди да я пожертват за собствените си извратени вярвания.
Емалин обожаваше Осло, но трябваше да си върви.
"Eмалин." Глас, пропит с фалшива нежност изпълни въздуха. Русокосата се извъртя бавно, срещайки погледа на лидера на сборището; висок и много харизматичен вещер, който също не вярваше в боговете, но добре използваше тяхната "воля", за да печели власт и сила над всички останали. "Днес ще е специален ден." Продължи той, все така влюбен в звученето на собствения си глас. Приближи се и постави ръка на бузата й; при докосването Емалин отстъпи крачка назад. Той сякаш не забеляза и продължи да говори. Думите се нижеха, като маниста, но Уолш не чуваше нито една. Очите й се загледаха в огледалото и ритуалната кама, която той държеше в ръцете си, криейки я зад гърба.
След това всичко беше като на сън. Нейното бягство. Пожарът. Тяхната смърт. Или поне на по-голямата част от тях. Знаеше, че не бива да съжалява и да се обръща назад, но нима не беше изкушаващо? Да види лицата им, докато пламъците ги обгръщаха и унищожаваха.

Емалин Уолш винаги оцеляваше.
Оцеля тогава.
Щеше да оцелее и сега.