the people look like flowers at last.

by **lex luthor;** Tue Apr 16, 2019 2:01 pm

Сила от стъкло.
Любов от хартия.
Режат дълбоко, безмилостно, оставят грозните си отпечатъци по кожата ми; белязват я, сякаш рисуват шедьовър на болката, а аз съм умореното платно, въздишащо след всеки нанесен щрих, горделиво понасящо грубия натиск, но отказващо да се пречупи под него.
Сърцето ми е слабо. Разпада се частица по частица, сгърчено от липсата на нейната любов, но продължаващо да шепти дрезгаво името й в агонията си. Умолява за милост, стене, задушено от жестоката прегръдка и сковано от нейната смразяваща хлад. В очите ми бушуват бури, а копнежа ми по нея са бурните вълни, разбиващи се в скалите на нейната безразличност. По мокрите пясъци на брега остават само думите, измити твърде бързо от коварните води и никога достигнали до нея. Погълнатите от океана копнежи за опияняващата й близост. Нещо, което никога не съм имал. Не и истински. Бе ми отнето още преди нашата ~~приказка~~ трагедия да е започнала, опръскана с отрова, намерила начин да ме обвърже с нещастието завинаги. Съюз на тъга. С аромат на измама. С горчивия вкус на фалш и омраза. И с ангелското й лице, изкарващо на показ Дяволът в мен. Понякога все още си мисля, че лудостта ми не си е отишла напълно. Че се е напоила в основите на счупеното ми съзнание и продължава да търси пролуки, за да си пробие път към още по-счупеното ми сърце.
Луд съм в основата на съществуването си.
Дълбоко в мен има нещо сбъркано. Хаотичната мрежа на нервите ми е прекъсната някъде, а нишката на здравия ми разум е увиснала в прокълнати надежди и сляпа вяра. Наричан съм герой, но не искам да бъда. Поне вече не. Съдбата на героите е винаги трагична. Краят не е посипан с листа от рози, а единствено от аления нюанс на пролята кръв. И не ме очакват нежните й ръце, а ледените пипала на безкрайния мрак и тъмнина, бореща се да се наслои в душата ми; да се разтвори като наркотик и да ме подчини на себе си, да ме превърне в поредната си зависима жертва.
Луд съм в любовта си.
И съм болен от ревност.
Понякога оставям бурите в мен да утихнат и погледът ми се прояснява. Виждам я съвсем ясно. Гледам я като хлътнало хлапе, давещо се във водопада на златните й коси; закачам сините си ириси върху плътните й устни и си представям вкуса на истинската свобода; с любопитство се плъзгам по изваяните гънки на перфектното й тяло докато трескавия ми поглед бъде обладан отното от жестоките демони, намерили подслон в душата ми. Точно в този момент алармата започва да пищи в ушите ми. Нещо отвътре прещраква. Привключвам напълно и звярът излиза на свобода. Кристалните ми сини ириси биват погълнати от катранените ми зеници и кокалчетата ми побеляват от силата, с която стискам ръцете си в юмруци. Неистовото желание да я удуша с голи ръце засяда в гърлото ми и ръмжа срещу нея свирепо.
- Моя си! Единствено моя! - крещя обезумял срещу лицето й, а пръстите ми стискат грубо китките й и тресат цялото й тяло. - Ще убия всеки, който дръзне да те докосне! Ще го убия пред очите ти!
Луд съм в страховете си.
И единствено близостта й може да ме спаси.
Държа я притисната силно в ръцете ми, но хватката ми остава все така безпощадна и груба. Избутвам я върху перфектно изпънатите завивки на леглото, замръзнало от постоянната зима помежду ни и разкъсвам снежнобялата й рокля, превърнала се в олтар на нейната невинност. Рязко издърпвам плата, покриващ тялото ми и го хвърлям на пода, тъжен свидетел на един луд, луд мъж и парещите сълзи на жена, прокълната в съвършената си красота. Ръцете ми притискат китките й над главата, а тялото й се сгърчва под моето, набирайки чершафите, превърнали се в нашето бойно поле.
- Искам да ме виждаш и в чуждите погледи! Устните да те болят, когато целунеш друг! Да мислиш за мен, когато тялото ти става чуждо!
Дрезгавия ми глас е последван от още по-грубите тласъци на тялото ми. Целувките й са солени. С вкус на тъга и аромат на затвор. Сърцето ми е пленник на съществото й. И болната ми любов пречупва и нея, за да не я пожелае друг.
Отварям широко очи, а цялото ми тяло е плувнало в пот от кошмара. По пламналите ми страни е изписан срама на постъпката ми, а в ръцете ми е смачкана ревността, която ме тегли към бездната и продължава да ме буди всяка нощ. Горя в мрака, защото съм сам. И защото тя е може би нечия друга.
- Съжалявам...
Луд съм,
а спасение няма.

lex luthor.21 | witches | fc: chris wood |

#8549