Desmond.

Desmond

Времето не минаваше. Времето летеше. Човек се обръщаше назад, ала това костваше толкова много наносекунди, милиарди, които се стичаха. Оставяха спомена за себе си, оставяха спомена за изживяванията, за изгубеното, за спечеленото, оставяха след себе си тежката равносметка, която всяко едно значимо и не значимо събитие оставяше след себе си. Времето беше безценно. Всяка малка частица от него беше важна. Всяка малка частица, всеки детайл, всичко. Всеки един предмет, всяка една следа, всеки един поглед, всяко едно волно и неволно, забележимо или незабележимо действие носеше със себе си своето значение, своята важност.

Погледът му неприкрито обикаляше това място. Хората тук. Всичко тук не му изглеждаше особено чисто. И щеше да разбере какво точно се случваше. Имаше някакъв проблем. Само че не можеше да разбере какъв. Хората бяха особено напрегнати, което не беше типично. Някои ги познаваше. Други не. Можеше да прочете по чуждите устни какво си говореха. Можеше и да разбере какво се случваше, ала имаше някаква прикрита мистерия, която всяка дума носеше със себе си. Може би просто беше добра идея да напусне това място. Ала нима не трябваше да сподели това с някого? Нима не биваше да поговори с някого за своите опасения. Опасения, които може би и другите имаха? Трябваше ли да действа? Трябваше ли да предприеме нещо?

Не, не трябваше.

Съзнанието му не му го позволи. Напусна събитието по - бързо, отколкото се предполагаше. Напусна го дори особено неприкрито, непринудено. Май трябваше да бъде там? Но не остана.

Ала и новините, които достигнаха до съзнанието му, му дадоха знак, че беше направил правилното решение, че беше напуснал това място точно в момента, в който трябваше.

И той не съжаляваше.

Просто не познаваше съжалението.