white trash beautiful

Душата й бе блус, а сърцето – бавен валс. И всичко това носеше зад лице на салса.
Амаранта, която за по-лесно на всички останали се наричаше просто Ама, беше плод на страстна любов, като онези в романите, които самотните майки четяха по летищата, докато пътуваха за греховен уикенд с любовника си. Връзката между родителите й можеше да бъде конкуренция на всяко едно от онези книжлета, защото си имаше всичко – забранена любов, пазена в тайна, предателство, измяна, тежка, опустошителна бедност, щипка самота.
Бе родена в Куба, където майка й бе решила да остане, след като бе изпаднала в екстаз по баща й, къдрокос, светлолик, но опърлен от слънцето, кубинец, който продаваше вестници край плажа в Хавана, развявайки след себе си цветиста риза, като плащ на супер герой, и аромат на кедър и лимети. С две думи бедно момче, в което едно средностатистическо, американско момиче, дошло на лагер не биваше да се влюбва. Но когато Амур се прицели, и Дявола не може да спре стрелите му.
Ама помнеше денят, в който стъпиха в малкият мотел в призрачно син цвят. Всичко беше ново, лъскаво, ухаеше на прясна боя и надежди, на майчиния й парфюм с нотки на круша и димящата пура на баща й. Бяха го нарекли с името, което лъхаше на липса на въображение: „Хавана“. Трябваше да е вечен, също като любовта им.
Но ето, че днес мотелът бе с изгорели знаци за „Свободни места“, затворено ляво крило и почти никакъв персонал. Баща й се наливаше с нелегално сварен алкохол в една от стаите, гледаше мексиканския канал с теленовели и не бе виждал слънцето от седмици. Тя хвърчеше, макар и изморена, из стаите с парцал и кофа, стоеше зад тезгяха на закусвалнята и дремеше на рецепцията, облечена в глупавата жълто-червена униформа, която майка й някога бе носила. А тя, змията, която ги бе довлякла в Ривърдейл, беше ги вкарала в грях, дългове и улична банда сега живееше в Цюрих с някакъв милионер. Ама не беше от хората, които можеха да мразят, но разочарованието, което бе назрявало и отлежавало в нея вече я задушаваше.